Егати стреса само като си го представиш.
Невежата аз, с години възпитавана в страхове от какво ли не, бях успокоена от по-информираните, че змията щяла да си стои на маршрута и нямало страшно, аз можело да си го катеря, но по-внимателно с джобовете, тя сигурно я нямало вече и т.н. Аз като ме баламосват, давам вид, че се хващам, но то е единствено и само от уважение към другия.
Наложи се да се насоча към друг маршрут – 6а, с боулдър пасаж в самото начало, от което дори не можах да отлепя. Отчайващо. Бях изкатерила вече едно-две 6а-та на скали, доста по-лесно, но тук просто – никакъв шанс. Катерех на горна и ругаех, а то не ставаше и не ставаше. Започнаха да ме налягат мрачни мисли, да досаждам на хората с 15 въпроса какво да правя, да търся съвети, пробвах и да го водя – не, панически страх. Блокирах.
Спрях да водя. Бяха мъчителни месеци в залата и по разни други обекти, треперех и категорията при водене постепенно падаше, започнах да се страхувам от четворки, докато на горна се справях и с 6b+. Не бяха важни категориите, но те илюстрираха накъде вървят нещата – наникъде. Не изпитвах удоволствие. Ядосвах се на себе си на всички, които ме заобикаляха, казвах си – не, не искам да правя това, то не е за мен, омръзна ми да се провалям. После се прибирах вкъщи и почвах да планирам следващото катерене. Тотална шизофрения.
Така мина есента и зимата, увеличих тренировките в зала и обявих, че ще катеря само на горна и когато някоя категория ми стане супер лесна, тогава мога да пробвам да я водя, което обаче изобщо няма да ми е цел. Точка.
Наскоро видях снимка на пепелянка на Брезе, станали няколко, казаха. Това ме успокои. Казах си, че няма да им стъпя повече там на пепелянките. Откъде накъде ще треперя аз за всичко?! То за кое по-напред! Беше снощи.
Сутринта получих обаждане – ами, Таня, аз мисля да отидем днес на Брезе… Хъката-мъката, казах си аз съображенията против, но те не бяха приети – нищо им нямало на пепелянките, и те душа носели и така нататък. Забих нос надолу и тръгнах по пътеката, оглеждайки всеки милиметър около краката си, да не би да настъпя нещо, дето не ми е работа да го настъпвам… Трябваше да катеря пак онова проклето 6а на горна и да се озъртам за пепелянки, освен това, щяло да вали с гръмотевици – егати перспективата!
Не можех да оставя нещата така. Гуруто казва, че когато се натрупат проблеми, трябва да почнеш да ги решаваш един по един и да ги отмяташ. Зададох си 15-те въпроса и се поуспокоих – ако не ги настъпя пепелянките, нямало да ме ухапят, не падали от дърветата и, което ми се стори най-добре – не били дебели колкото ръката ми, както ми изглеждали на снимките, ами били колкото пръст на закоравял катерач.
Чудовищата взеха да се смаляват. Докато осигурявах правещия нов маршрут над мен, нещо изшумя в близкия храст, спрях да дишам и видях нещото, подобно на гущер, обаче голямо, така де, гущер беше, яркозелен. Мен от гущери не ме е страх. Окопитих се. Прочетох ужаса в очите му и си казах – кво пък толкова, сигурно и за змията аз ще съм по-страшната. Започнах да ходя напред-назад (докато подавам въже и обирам) със затихващо безпокойство.
О, каза, ама ти си изтеглила въжето (ползвахме единия му край за наковаването на новия маршрут, но то си се изниза цялото – бел.аз), ами сега ще трябва да си го водиш маршрута. Айде, каза, нахъсай му се, нищо няма да ти стане…
Зададох си аз 15-те въпроса, нямало да падна много, нямало да счупя крак и така нататък.
Ако не бяхме само двамата на обекта, нямаше да посмея да гъкна, камо ли да викам като по време на раждане, и щях със сигурност да се откажа по средата. Осъзнавах, че донякъде преигравам, че бих могла да спра да стена, да стисна зъби и да си умра от страх по-тихо някак си, давах си сметка колко нелепо стоя в очите на осигуряващия, но това нямаше никакво значение.
Усещах, че викането ми помага да не умра. Спрях и започнах да мисля – хайде, Таня, няма какво да го отлагаш, чух под себе си. Не… Не исках да рискувам, мисълта за евентуално падане и контузия ме ужасяваше, дори не знам дали беше мисъл, беше толкова първично, инстинктивно и силно. Обаче знаех, че откажа ли се, ще стане зле. Много зле. Проблемът щеше да стане още по-трудно решим.
Изкатерих го. Започна да гърми и да вали. Прибрахме инвентара и слязохме към колата. Дъждът заплющя по стъклото.
Не ми беше трудно физически – изкатерих го 3 пъти и не се уморих, но бариерата, която преодолях в себе си, ми се видя огромна. Някакъв тежък камък беше паднал от душата ми и се беше разбил на парчета.
Ликувах.
Бях се преодоляла.
Отново.
Автор Таня Иванова