Ком

Поглед от връх Чурилек в Понор планина над Историческия път в посока прохода Петрохан и Комовете

Преди години бяхме си създали нещо като обичай да прекарваме Великден или Коледа в една многодневна екскурзия до върха Ком, или по-точно до Комовците – Голям и Малък Ком.

Навярно нашите читатели са учили за тях. Това са два лични върха в западния дал на Стара планина, в така наречения Берковски Балкан.
Двамата планински братя са най-близко до града Берковица.

За Ком нашите малки излетни групи винаги са тръгвали от София, т.е. от южната страна на планината. Но след прокарването на железопътната линия до Берковица, мнозина софийски туристи предпочитат този път, като по-лек. От София направо за Ком се използува железопътната линия само до Своге, но затова пък пътят е много по-разнообразен.

Преди прокарването на железницата през Искърския пролом, Своге бе едно неизвестно колибарско селце от пръснати по долища и ридища отделни къщи или малки махалки. В Искърското дефиле и досега наричат отделните къщи и техния малък имот с внушителното име „държави“. Като железопътна станция, Своге бързо се разви в едно хубаво модерно селище, за което твърде много благоприятствува и мекият му климат.
От Своге нашият път – хубаво шосе, лъкатуши край Искрецката река. На два километра под с. Искрец, на една слънчева и запазена от ветровете ширина, е разположен известният държавен санаториум за гърдоболни.

Искрец по-рано бе околийски център, но и досега си остава малко балканско село. За негова сметка се развива Своге. Интересното в това село е големият пещерен, или както се казва още – карстов извор, с голяма пещера над него. Такива извори се срещат само в местности с варовити скали и са наречени карстови по името на местността Карст, която огражда от североизточна страна полуостров Истрия, и която местност е изплнена с такива пещери и извори.

Началото на своята вода този извор има по-горе, към Петрохан, от едни безотточни малки долини.

Чудновати са тия долини! Вървите из една долчинка, край малко поточе. То е насочено точно към билото на планината. Очаквате го да кривне настрана и вземе направление към долината, но то упорства. Точно срещу него шурти поточе. Като козлета вървят право едно срещу друго – Ще се счепкат! си мислиш. А вместо това, те се пригръщат радостно и безследно изчезват под земята. Някъде подземният вход на потоците е невидим, а другаде – ясно откроен въртоп. Тези безотточни долини, гнезда на подземните реки, се наричат понори, по името на които е наречено и селото Понор.

Лете пътят от Искрец нагоре е доста неприветлив, затова и ние винаги предпочитаме зимата или ранната пролет.
Минаваме селата Брезе и Сухо Бракевци. Като изкачим сухия рид над последното село, навлизаме във вълнистата и разнообразна област на понорите. Зиме, при дебел сняг, мъчно може човек да проумее тяхната сложна и загадъчна водоразделителна система. Но пролет те са твърде забавни, особено за пътници, които пръв път минават из тези места.

Билото на Комовете, снимано от връх Момина чука в Понор планина

Като минем билото и климнем надолу към Дунавската равнина, намираме една доста широка и закътана от ветровете поляна. Това е Петрохан. Прочут и важен проход. По-рано се е наричал Гински проход, по името на селото Гинци, разположено по южните склонове на планината, разпръснато на колиби.

Проходът е наречен Петрохан, или по-правилно – Петров хан едва към средата на миналия век.

Преди построяването на железниците, планинските проходи са играли много важна роля за съобщенията. През тях са минавали главните пътища, що са съединявали местностите от двете страни на планините. Такъв важен проход с малка крепост (турско беклеме) – вече съборена, и с хан за пътниците, е бил и Гинският, който свързва северозападна България със София.

Пътниците от Европа, които са пътували с параходите по Дунава до Лом, също така са минавали през нашия проход. Пътуването през такива планински проходи е било колкото приятно лете, толкова трудно, рисковано и страшно зиме. Да се мине зиме през проход – това е било цял подвиг. Затова и малките помещения – държавни или частни ханища и кръчми – се наричаха „спасителни домове“. По името на един такъв хан – на някой си Петър, е наречен и нашият проход.

За този хан, добил вече географско значение и историческа слава, ето какво ни разправя българският историк д-р Константин Иречек, който е минавал от тук през всички годишни времена.

„На дясно се намираше хан с пощенска станция, наречен Петров хан. Той представляваше глинена нечиста, низка сграда, скрита наполовин в земята, а извътре накадена от дим като колибите на ескимосите. Сега до нея е построен един хубав хан, притежание на градските училища.“
За нощувка използуваме именно този „хубав хан“. Така се случва, че наемателите са все приветливи хора, и ние отивахме при тях като у дома си. Пък и те ни посрещаха като свои. Пристигането на туристическа група създава цял празник в този глух през зимата кът. И веднага се слагаше на голямата печка една порядъчна тенджера с хубав берковски фасул – любимото ни ядене на Петрохан.

От прохода до Ком има около три часа. Пътят върви право на запад по билото на планината. Над самата клисура се издига един хубав връх, до горе покрит с хубава букова гора. Нарича се Калето. Забелязват се остатъци от стара крепост, от която е пазен проходът.
По-приятен път рядко се среща. При това и съвсем лек. Такова е възкачването до самите върхове. Стига се по-рано на Малкия Ком, който има 1960 метра надморска височина и е с около 500 метра над прохода.

Едно хубаво планинско било от 2-3 километра го свързва с големия или същински Ком. Той е най-високият връх на Берковската планина – 2010 м. От билото върхът се издига доста стръмно и добива красиви очертания. Най-стръмен, почти отвесен, е той откъм северната си страна, но с малка забиколка – достъпен е отвсякъде. Изцяло комовците попадат в Черноморския воден басейн. От север извират притоците на Огоста, а от юг – такива на Нишава, важни Дунавски реки.

От всички страни се разкриват обширни простори и красиви гледки.

Ненагледен е Ком, ненагледни са неговите простори. И със страшна мъка бихме ги напускали, ако не е надеждата, че можем да ги видим и да им се порадваме пак.

Обикновено се връщаме пак през Петрохан, където на отиване оставяме част от багажа си. След хубавата разходка фасулът ни се вижда още по-вкусен. На другата ранна утрина се прощаваме с любезните стопани и поемаме назад. Но никога не се връщаме по пътя на идването. Сгреших! Един път се върнахме. Тогава не можахме да се качим на Ком.

Бе Коледа. С мъка пробихме дълбоките снегове. Имаше и силна буря с гъсти мъгли, които плаваха на талази. На много места губихме пътя, макар и да е широко шосето с телеграфни стълбове. По тъмно намерихме „спасителния дом“. И чак след тези малки патила разбрахме, защо толкова много са се плашели от проходите зиме и защо на техните ханища е дадено такова съдържателно име – спасителни домове. А през нощта наваля такъв дълбок сняг, че с мъка можеше да се излезе навън. За отиване на Ком и дума не можеше да става. Мислехме само как ще се върнем.