списание „Светлина“, 1931 г.
Този връх се издига, като че иска да види далеч някъде, всякога намусен, гол и стръмен. Слънцето сутрин първо го поздравлява и вече като че иска да остави да си починат малко от лъчите му. Нощем мъглата, пътувала по далечни пространства, спира се там да пренощува и заедно с утрото като закъснял керван поема път по другите скалисти върхове, докато се скрие в скалистите низини да прекара на почивка деня и да почака изгрева на месеца да поемне пак отново пътя си по върховете и да се нарее по всички чалове, по които рядко се спират орлите на почивка.
Родило някога си селото Заножени хубаво дете, Тодора; растло то под Балкана на хладина, поено от студената балканска вода, играло под балканските хладни сенки и се радвало на воля и на свобода. Като игрива птичка се наслаждавало от младост и детски години, които край Балкана се изнизвали щастливо една след друга, докато Тодора израстнала и станала мома за почуди с хубостта си. Весела, пъргава като сърница, жива като малко козленце, тичала след бащините си овци по скалистите височини и от високо гледала и се радвала на широкия свят, който се откривал пред очите ѝ.
Вести ли се пред хората, на всички погледите са устремени към нея, мине ли по улицата, майките на другите моми гледат със завист към Тодора и си мислят: „Хубава е проклетата му недна, хубава мома!“
А ергените? Захласват се подир нея, сякаш се омайват от черните ѝ като маслини парливи очи, които само Тодора знае да върти, за да може да вкамени младото сърдце, което знае да обича хубавото и младото.
Двама ергени се борят за нея, двама момци, еднакви на години, на младост и на пъргавина – двама я сподирват по кладенци, по сборища и хора, но Тодора се държи и ни на един от тях дава дума и клетва. Момците се заканват, че кръвнина ще падне между тях, но никой няма да я отстъпи другиму и няма да я остави да я гледа в чужди ръце.
Трепна селото.
– Пустата Тодора! Ще станат зян добрите момци, първите ергени в селото. Като че няма друга мома, тъй си приказваха жените, когато се събираха на кладенеца или край някой плет вечер.
Има други моми, но Тодора е едничка в селото!
– Ще стане зло! Бог за нашите грехове ще прати своето наказание върху главите ни. Не е добра тази работа. Тези момци са решили…
Така си приказваха и стари, и млади, а Тодора кърши стан, вие очи надясно и наляво, и гори сърдцата на младите.
Един ден се пръсна като мълния ужасната вест, че момците, които задиряли Тодора, паднали убити един срещу друг край селото, и за кого? За една мома. Настръхнали всички. Заридаха майки и роднини за младите момци, проклеха Тодорината майка, за гдето изхранила такова чедо да се убият за него най-добрите момци в селото; всяка натякваше Тодора, защо не се омъжи, защо не склони на едногото, да не пада кръвнина.
Ни Тодора, ни майка ѝ се вестяваха на улицата от хорските клетви и натяквания. Огън ще пусне Господ, град ще падне на стоките на селяните. Тази Тодора, тази Тодора? Защо ли ѝ трябваше хубостта, като се изтрепаха най-добрите момци?
Слуша Тодора тези натяквания, слуша ги с болка на сърдце, а тези натяквания растяха от ден на ден. Чуди се какво да прави. Най-сетне и майка ѝ почна да ѝ натопарва, че дъщеря ѝ станала причина да се сипят клетвите върху къщата им. Падна огън върху стоката и тя изгоре, добиче умре, и работите тръгнаха зле.
– Дъще, да не си се раждала такава, че да разсърдиш Бога и селото ни. Дъще, дъще! Заохка и старият ѝ баща.
Един ден Тодора се изгуби. Тя прибрала няколко овци от бащинското си стадо, закарала ги по балканските върхове, които се издигат над селото, и там се приютила до най-високия връх, съградила за овцете и за себе си колибка и под нейния покрив се прибрала като отшелница, защото се родила хубава! Денем и нощем другарувала с овците си, без да я знае някой, без да подозира нейното съществуване.
– Умряла е някъде, и баща ѝ изгубил ум, ходи и я дири по скали и пущиняци.
– Тъй ѝ се пада, казваха други: – Тя зачерни два дома. Да се не стопи, гдето е легнала. Трябва да не поникне на гроба ѝ. Гарвани, вълци да разнесат тялото ѝ по скали и каменяци…
Напролет, когато всичко се съживи по Балкана, когато се стопиха снеговете, зимните ветрове съборили колибата, бурите пръснали овцете и вълците, гарваните довършили останалото. Намериха костите на Тодора. Така загинала тя, защото се родила хубава!
Върховете от това – а то е било отдавна – носят името „Тодорини кукли“. С това тя остана да се споменува в историята на селото.
